Марсианските хроники на една бъдеща марсианка от Варна

Изабела Шопова разказва за преживяванията си на Марс, 5 години преди да научи, че има реален шанс да стане марсианка

Името на варненката Изабела Шопова нашумя тези дни с новината, че тя и Красимир Ангелов, също от Варна, са българите, избрани да участват в Мисия Mars One. С още 60 души от 17 държави те ще живеят 1 година в канадска Арктика в условия, аналогични на марсианските. Ако преминат през изпитанията, Красимир и Изабела ще са сред четирима финалисти, определени да отлетят на Марс през 2022 г.

Изабела е позната на читателите на Varnautre.bg с разказа си Коледа по австралийски. Можете да го прочетете целия тук » Тя е родена през 1971 година във Варна. Завършила е Математическата гимназия и Техническия университет. През 2002 година емигрира със съпруга си и дъщеря си в Нова Зеландия. Сега живее в Бризбън, Австралия. Казва за себе си, че е инженер по образование, търговец по професия и пътешественик по душа; че има два паспорта и адреси в три държави; че обича да пътува и да разказва за приключенията си. Пътеписите си тя публикува в две книги: "На изток - в рая" (през 2009-а) и "На запад от рая" (през 2012-а). В момента тя работи за австралийска газова компания като администор на база данни. 

Детската мечта на Изабела била да стане космонавт и да колонизира планети, споделя самата тя. И изглежда, че през целия си живот не е спирала да се готви за това - скача с парашути, с бънджи, катери се по най-високите сгради и се гмурка на дъното на океана.

5 години преди да научи, че има реален шанс любовта й към пътешествията да я изведе в орбита, Изабела пише Марсиански хроники - репортажи от червената планета (сравнявайки Австралия с Марс).

Тук публикуваме разказа й

О-о-оранжево небето

Събуждам се на Марс. В ушите ми кънти с неимоверна тежест тишината. Не се чува птича песен, даже гарванския парламент се е умълчал злокобно. През тесните процепи на щорите в стаята ми се излива мътна червена светлина. Гъста и тежка като кръв. Мирише на прах. Тягостно и зловещо. Ако такива са всички марсиански сутрини не е за чудене, че малката червена планета е още ненаселена.

Сънено дръпвам тънкото шнурче, което прибира щората и за момент преставам да дишам. От шок. Вместо неизменните ярки сини куинсландски небеса и неуморния заварчик над покривите, панорамният ми прозорец представя чуждопланетна гледка. Мътна ръждиво-оранжева пушилка. Сякаш горски пожари бушуват навсякъде около мен в пълна тишина. Краят на света с изключен звук. Силуети на къщи и дървета. Червеникав сумрак. Атмосферата е гъста, прашна и непропусклива. Слънцето не се вижда никакво. Може пък да не съм на Марс, а на Венера.

Която и да е планетата, има добро водоснабдяване, канализация и електрическа мрежа. Работят безотказно. Вземам бърз душ, навличам дрехите си бързешката и се качвам в колата. Видимостта е намалена, налага се да включа фаровете. Не че помагат особено, но ми дават усещане за контрол - съоръжена съм с подходящо оборудване един вид, и го използвам адекватно, по предназначение дори в последния ден на света. Защото какво друго може да е това, ако не радиоактивен прах затиснал цялата планета след светкавичната ядрена война снощи. Е, ние нищо не сме чули, ама то е защото сме далече - океани ни делят от всеки друг континент и ядрена политическа сила.

От радио новините научавам, че оранжевият армагедон е само пясъчна буря. Силен вятър от запад е вдигнал огромни маси червен прахоляк в пустинната централна зона на континента и го влачи на кълбета на изток. Е, пак е радиоактивен де, ама не заради вражеско нападение с ярено оръжие, а заради урановите мини във вътрешността на Австралия. Да му мисли, който няма закалката на Чернобил. Радиоводещият възбудено изрежда пооранжавелите градове на източния бряг - в Сидни е затворено международното летище, полетите се отклоняват за Бризбън, в Рома (Рим) видимостта е само 30 метра, в Туумба традиционният Фестивал на цветята се представя сред нетрадиционни оранжеви декори, туристите носят маски. Вдигам поглед нагоре - небето е с цвят на тухла. И точно толкова плътно. Ако бризбънското летище е още отворено при тази видимост, какво ли е в Сидни.

В офиса се налага да включим осветлението. Климатиците не успяват да се преборят с вездесъщата миризма на прах. Прозорците на седмия етаж предлагат еднообразна гледка - кълбеста оранжева мътилка. Интернета прелива от снимки и новини за пясъчната буря. Сидни наистина изглежда свръхестествено - оранжево небето, оранжево морето, оранжева тревата, оранжев и градът. Най-тежката пясъчна буря от 70 години насам. По някое време се обажда дъщеря ми. "Мамо, какво е времето при вас?" "Оранжево" - отговарям лаконично. "Война ли е започнала?" - пита наивно чедото. "Не, мамо, изригнал е вулкан." Повтарям набързо версията с пясъчната буря и й заръчвам да затвори прозорците и да си седи в къщи. Опитвам се да си спомня прането ми на простира бяло ли беше или черно. Вечерта ще открия, че е оранжево. Колата ми от златиста е станала медна. Даже черната ни котка е станала кафеникава. (Бялата мъдро е изкарала деня в гардероба и блести белоснежна на оранжевеещия фон на домашния ни интериор.)

Надвечер започва да се изяснява. Птиците се накъсват да пеят - наваксват за целодневното мълчание. Вечерните новини ме разсмиват с твърдението, че ръждивите прахоляци са отпътували за Нова Зеландия. Представям си как над Окланд се изсипва оранжев дъжд.

Съботата изкарваме в чистене, пране и миене. Чак хартията в принтера беше розова. И чаршафите в леглото - напудрени с керемиден прах. Пред автомивките се вият дълги опашки. Кметът официално отменя забраната за миене на къщи и улици - можем да поливаме с вода колкото и каквото си поискаме. Цели два дни! Съседите се надпреварват да си мият прозорците. Целият град се кипри чистичък и лъскав. Колата ми е дори полирана и парфюмирана.

В събота вечер западният вятър се усилва. Замирисва отново на прах. Птиците се умълчават. Звезди не обсипват свода небесен. В неделя се събуждам на Венера - планета с млечна плътна атмосфера. Вече дори не ме интересува от коя точно част на пустинята е довят белият прахоляк. Щастлива съм, че черното ми пране е прибрано. И се заричам повече да не мия колата. Добре че не се юрнах като комшиите да си мия прозорците!

В Окланд този път ще вали бял дъжд. Като в онази приказка "Като мине червената вода, като мине оранжевата вода, като мине бялата вода..." Чудя се само какъв ли късмет ще си извадят от цветните води на австралийските дъждове. Блогът на Изабела