Политическото действие изисква постоянство, център, идеология, групите в интернет се обединяват около"Не"- то 

В интервю за вестник "Труд" проф. Ивайло Дичев разказва за политиката в мрежата. 

- Проф. Дичев, възможно ли е в деветте месеца до парламентарните избори догодина да се роди в интернет нова партия, каквито предположения се чуват?

- Интернет партията е новата утопия: изведнъж добрите се свързват помежду си, примерно стават приятели във фейсбук, и помитат лошите. За жалост историята показва, че моралните връзки между хората не се изграждат с думи (или снимки, клипове...), а се проверяват в действия и изпитания. Ще се продам ли на лошите за по-добра заплата? Ще се огъна ли, когато ме привикат в полицията?

Интернет е прекрасно средство за връзка между хора, които са изградили лоялност офлайн. Съмнявам се обаче, че да кликваш пет пъти на ден върху бутона “лайк”, свързва гражданите така, както демонстрацията, в която полицията ви влачи по площада и ви налага с палки. Леснотата на дигиталния свят има обратна страна: страшно лесно е да напуснеш групата, да се ънфренднеш, да кликнеш на съвсем друга кауза, която ти е станала интересна.

- Скептичен ли сте към правенето на политика в мрежата?

- Скептичен съм, че в интернет може да възникне нещо от типа на политическите сили, които познаваме от модерната епоха. Затова пък възможни са други два типа мобилизация.

- Какво имате предвид?

 - Ще ги нарека общност на емоционалния изблик (на английски за това има живописна дума - shitstorm) и групи по интереси.

Първата е свързана с обстоятелството, че интернет повдигна температурата на човешките контакти (повече, по-бързи, по-мултимедийни). Вижте страстите, които избликват около нелепици - около филма - подигравка с Мохамед, около някакъв доклад за преподаването на Ботев, около предполагаемото мюсюлманство на Барак Обама. Обикновено гневящите се дори не са си дали труда да се запознаят с проблема, но и футболният фен не се вживява в терзанията на противниковия вратар.

Както писа Салман Рушди - първата жертва на подобна лудост, идентичността днес не се изгражда на базата на това, което обичаш, а на това, което мразиш. Същото е и с политиката: онези, които разбуждат подобни страсти, рядко залагат на позитивната програма и в този смисъл действията им са все по-трудно предсказуеми. Какво в днешна България ценят така наречените националисти, не знаем. Знаем печално добре обаче кого, кога, колко мразят. Не знаем как си представят природозащитниците, че ще изхранят съгражданите си, но знаем кои строежи, кои магистрали, кои ловци от хайлайфа ненавиждат.

- Не сте ли твърде критичен за възможностите на мрежата?

- Това, което казвам, не е критика, а констатация. Такъв стана светът. В нарасналия трафик на комуникации можеш да привлечеш внимание бързо само като се противопоставиш. Позитивното усилие изисква време, а тъкмо време днес няма никой, защото знаеш ли какво ще е утре, къде ще си ти, ще има ли още такава политическа общност? “Не”-то прославя по-бързо и по-сигурно от “да”-то.

Дали врагът в подобен изблик отново ще са корумпираните политици? Дали някой ще пусне искра в етническия погреб, разбуждайки страха от “грабливи цигани” или “радикален ислям”? Дали няма да припламне вечната поколенческа омраза около пенсии, монетаризъм, младежка безработица? Това, което е ясно, е, че избликът тип shitstorm ще успее само ако се състои малко преди изборите, защото обикновено подобни страсти не траят дълго.

 В резюме, едва ли само от интернет ще дойде голяма политическа сила. Затова пък много възможна е изненада - или провокативна малка партия, родена от поредния shitstorm, която да създава проблеми, или група по интереси, умело манипулирана от някого. Не знам дали това ще е хубаво.

 - Бунтът, който тръгва от интернет, не е ли твърде хаотичен - без програма, без лидер? Какво стана с “явлението” Окупирай “Орлов мост” срещу закона за горите?

- Точно така, новата форма на комуникация фрагментира каузите, изкушава всеки да бъде лидер, всеки да блогира, всеки да има различно мнение. А политическото действие изисква постоянство, център, идеология. При това хората се обединяват около “не”-то, което звучи много по-силно. Достатъчно важна ли е отмяната на този конкретен закон, за да възникне около нея трайно движение? Ами не. Той беше шапката на различни недоволства - от дивия капитализъм, от правителството, от липсата на правила, от собствената безпомощност... Дразнението изчезва и движението се разпада.

- Така ли ще се прави политика оттук нататък?

- Може би. Чрез ситуационни мобилизации за блокиране на едно или друго решение. После властта, наместо да се кичи с това, което е направила, ще се хвали с всичко онова, което не е направила, защото се била вслушала в гражданите. Абсурд! Вижте последните години - блокирахме едновременно АЕЦ “Белене” (както се оказа - временно) и шистовия газ. А в София просто почва да става смешно - съпротива за всичко - такси за паркиране, отстраняване на кучетата, строеж на път... Лайтмотивът - да управляват по-малко, ще гласуваме за тях, ако бъдат така добри да не съществуват.
Целият въпрос е как интернет от генератор на омрази и недоверие да се превърне в източник на позитивност. Нямам отговор. Това, което виждам, е, че само негативното звучи безкористно в новата медийна среда. Ако речеш да подкрепиш някакво начинание, да кажеш добра дума, възприемат те като рекламно лице и не ти вярват. Омразата е безкористна, дигиталната любов винаги изглежда платена.

- Партиите използват ли мрежата в достатъчна степен?

 - На миналите избори изследвахме с колеги влиянието на интернет върху гласуването: най-активни бяха Зелените, а те изобщо не влязоха; ГЕРБ тук-там маркираше присъствие, а спечели. Няма еднозначна връзка между присъствието в интернет и обществената подкрепа. Понякога ефектите са обратни на тези, които очакваш.

- Привържениците на Бойко Борисов във фейсбук са 208 012, на Кунева - 17 534, на Светльо Витков - 18 303, на Станишев - 99. Какъв е коментарът ви?

- Със сигурност интернет присъствието придава престиж на политиците, прави ги модерни, макар и най-често някой друг да им пише постингите. В дигиталния свят те сякаш са по-близки, по-достъпни. Впрочем в интернет изявите на политика се съдържа сериозен парадокс: казва едни неща официално, после ни казва едни п други неща в дигиталната интимност, off, така да се каже. Личният му блог изобразява частното му аз, което, разбира се, престава да бъде частно в момента, в който се качи в мрежата. Но подобна симулация избледнява, когато политикът отиде физически на място, ръкува се, раздаде кебапчета, “уважи” електората. Властта има ритуално измерение и в основата на всеки ритуал е телесното присъствие на място. Казвам това за онези млади активисти, които си мислят, че могат да се изхитрят и да правят политика от вкъщи, без да се занимават с “простотии”.

По-важното е, че г-н Борисов е интернет герой, за когото се въртят многобройни клипове, вицове, шаржове, дори народни песни. А карикатурният образ на политика е също толкова важен, колкото позитивният - с него го запомнят, защото е интересен, смешен, възмутителен. Що се отнася до Станишев, проблемът не е в липсата на поддръжници във фейсбук, а че той някак няма образ, твърде е нормален, бюрократичен, скучен, дори по-малко го осмиват. Борисов може да изненада - с много добър или много лош резултат, Станишев ще си държи едно средно ниво.

- Какво е вашето обяснение за отказа на властта да въведе гласуване по интернет?

- Ние не знаем колко души реално живеят в нашите градове, колко са мъртвите души, колко поддържат фиктивни адреси, колко са в чужбина. Политическият избор е териториално занимание, а у нас територията е позапусната. Един прескок направо в дигиталното вероятно може да доведе до хаос и злоупотреби. В тази безумна страна няма единна електронна здравна карта, а искат да вкарат в компютър всички скитащи кучета!

Предполагам, на много от партиите им е по-удобно да съществуват в този хаос, защото това, което правиш в секцията на село Х, няма как да остави следа на национално ниво.
- Каква е разликата между хората от мрежата и онези 50 на сто от българите, които не ползват интернет? Ще се увеличава ли пропастта помежду им?

- Пропастта е веднъж между тези, които имат, и тези които нямат, тя ще се затваря постепенно - както се затвори пропастта между тези, които имаха телевизор, и тези, които нямаха. Но тя, втори път, е между различните начини на употреба на медиума. Между единия, който виси във фейсбук и гледа кой от приятелите му къде е бил на купон, и другия, който се рови в публикации и бази данни, за да разбере смисъла на дадено събитие. Между онзи, който играе 18 часа на ден “Уърлд ъф уоркрафт” (компютърна игра - б.р.), и другия, който използва компютъра, за да вземе дистанционно английска диплома. Мрежата като всеки пазар усилва културните, а оттам и социалните неравенства. Прави умните по-умни, глупавите - по-глупави.

- Разбирате ли от вашите студенти на какво се дължи пасивността им?

- Младежите станаха твърде подвижни. Могат да си вдигнат шапката във всеки момент. От друга страна, смятат, че са емигрирали във виртуалното. За да се бориш за властта, трябва да споделяш пространството с други хора. Ако обитаваш мрежата с приятели, какво те интересуват сънародниците ти?

Нашите младежи се чувстват привилегировани. Бизнесът цени уменията им да се справят със съвременния свят. Дори ресторантите предпочитат млади сервитьорки. Очакванията за заплащане на 30-годишните са два пъти по-високи от тези на 50-годишните!

Другият момент е свързан с това, че са повлияни от неолибералната идеология - не искат ред и държава, всеки да прави каквото ще, ако не му харесва - в чужбина. Защо ти е да се бориш за власт в тази ситуация? Рядко чувам разсъждения за неравенството в обществото. Типичният идеализъм на младите, които другаде защитават слабите, у нас е преобърнат - ще се мобилизират да набият някой циганин. Какво искате? Двайсет години едни успешни, интелигентно изглеждащи хора им говорят, че егоизмът е най-добрият двигател на обществото, че всяка форма на морал или дълг е скрит комунизъм, че равенството е за неудачници.

Визитка:

Роден е през 1955 г. в София.
През 1979 г. завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.
Защитава докторат по философия през 1996 г., д-р на социологическите науки.
Професор по културна антропология в СУ.
Преподава във Франция и САЩ.
Писател и есеист, носител на наградите “Паница”, “Черноризец Храбър” и “Димитър Пешев”.