В политиката няма понятие "мир", има интереси

На кого принадлежат кметовете? Този въпрос изглежда логичен и е актуален, но няма еднозначен отговор, пише в свой коментар за в. "Труд" Емил Спахийски.

Повод за да захапем темата е ето това изречение, казано от премиера Бойко Борисов в Бургас: “Моето отношение към кметовете се променя само в последния месец преди избори. Дотогава всички са мои. И на всички помагаме много.”
Линдън Джонсън веднъж казал: “Когато бремето на президентската длъжност ми натежи прекалено много, се успокоявам, че може да бъде и по-лошо. Да съм кмет например.” Да управляваш община или някое клето селце някъде е доста по-различно от това да си начело на държавата просто защото си пряко отговорен за съвсем реални, понякога битови проблеми.

Да бъдеш кмет е нещо много шизофренично. От една страна, работата и задълженията на градоначалника са доста тежки, защото са реални, обикновено неотложни и трябва да се решават в условия на постоянен финансов недоимък. Ако си избран от листите на опозиционна към момента партия, нещата се влошават значително. Антагонизъм между правителството и кметове от опозиционните партии има въпреки декларациите на който и да е премиер, пък било то и на Бойко Борисов.

От друга страна, въпреки тежестта на задълженията нямам реален спомен някой доброволно да се е отказал от този пост. Може и короната да е толкова тежка, че да получиш увреждания на вратните прешлени, но няма сваляне, братче. Затова и всички се стремят да повторят мандата, а ако може, и до пенсия. Като казах пенсия, се сетих, че в някои райони на страната хора се кандидатират за кмет, защото това е единственото работно място в селото. Партията няма значение.

Е, на кого са кметовете? Със сигурност не са на премиера. Можем да се хванем на бас. По принцип няма логика централната власт да подкрепя кметове от други партии особено когато те са начело на знакови общини. Не става дума за демонстративно саботиране на дейностите в дадена община, а по принцип. Така е открай време. Спомнете си как беше създадено Националното сдружение на общините в България на 11 декември 1997 година. Една от мисиите на това сдружение е “да бъде коректив” на централната власт. Друга е да се бори за децентрализацията. От една страна, повечето общини не могат да съществуват без помощта на държавата, но, от друга, е хубаво кметът да си управлява бюджета сам. Общините се сдружиха, за да могат да противодействат на натиска на правителството, което и да е то.

В своето изказване в Бургас Борисов даде за пример как помага на кметове от други партии кметицата на Шабла, която е от БСП, но е “най-дисциплинираната във финансово отношение”. “Винаги когато пожелае, кметицата на Шабла идва при мен”, обясни премиерът.

Между другото вратите на кабинета на премиера Сергей Станишев също бяха отворени за кмета на София Бойко Борисов и дори двамата заедно откриваха важни за столицата инфраструктурни проекти. Но това беше доста лицемерно. Ако бяхме в уестърна “Тумбстоун”, двамата вече да са изгърмели по един вагон патрони един срещу друг.
Не, няма логика правителството да помага на кметове от други партии. Да, Борисов е прав, като казва, че успешните кметове са жива реклама, но за кого? Ако градоначалник от БСП, ДПС или СДС се справя отлично, то той е рекламно лице на собствената си партия и когато дойдат парламентарните избори, е очевидно, че неговите успехи ще прелеят симпатии към собствената му партия.

Логичното е правителството да насочва целия си възможен ресурс към общини, които са “наши”, защото хората инстинктивно вървят след победителите. Размахът, с който кметът Бойко Борисов управляваше столицата, повлече вълната на недоволство от тройната коалиция към неговата партия ГЕРБ и той спечели парламентарните избори през 2009 г. Борисов няма как да забрави и съвета на Симеон Сакскобургготски, че кметският пост в столицата е трамплинът към управлението на държавата. Ако се бе провалил като кмет, той нямаше да спечели изборите. Ето затова войната между държава и община никога не е стихвала.

В политиката няма понятие “мир”, има интереси. Всяка партия се стреми да управлява страната, а всеки кмет - да остане на поста си въпреки партията. Неслучайно на миналогодишните местни избори политическото покръстване се разрасна с небивали темпове. Ако прегледаме кметовете на областни градове, ще установим, че огромна част от тези, които спечелиха със знамето на ГЕРБ, всъщност са били в други партии преди това. Най-емблематичен е варненският кмет Кирил Йорданов. Дали според вас е сладко да си кмет, щом си готов да сменяш партия след партия, стига да останеш на поста си?
Та затова е много резонен въпросът на кого са тези кметове? Засега са на Бойко Борисов, но ако хватката се отпусне, нищо чудно да видим Кирил Йорданов примерно от партията на зелените, на Марешки или РЗС.