Аз бях първата, която набутаха в колхоза. На ти храната – викат, – но от тебе искаме пет яйца. И като се почна едно напъване... Още и още като се замисля ми идва директно да се изтропам (или да отида в тоалетната, както е по-възпитано да се говори сега). Ма то тогава такива времена бяха. Люпят те и те хвърлят на поточната линия.

Прадядо ми е разправял, че като млад бройлер е търчал дорде има сили из нещо, дето го наричаше курник.

Живеел е на широки нога, барабар с патки, пуйки, гъски и прочее пернати. Зачисленият му кокоши двор всеки ден се отчитал с по три яйца. И всичките му приятелки – една от които прабаба ми – цял ден обикаляли на двора в търсене на семенца, просо, че дори на малки заблудени червейчета.

Аз бях първата, която набутаха в колхоза. На ти храната – викат, – но от тебе искаме пет яйца. И като се почна едно напъване... Още и още като се замисля ми идва директно да се изтропам (или да отида в тоалетната, както е по-възпитано да се говори сега). Ма то тогава такива времена бяха. Люпят те и те хвърлят на поточната линия. Мине една хранилка и давай – лапай, щото след малко може и да няма. Така е. Каквото ти дадат, това ядеш. И снасяш, къде ще идеш. И гледаш как яйцата под теб се търкалят. Директно в чиниите на консуматорите – хората. Иначе оставаш безработна и те хвърлят на бунището, където сюрия бездомници те чакат с дървени лъжици и нагрети тенджери. Боже, като се замисля колко мои приятелки станаха на бульон.

Обаче аз устисках. Снасях яйца за три, пет, десет стотинки. Преизпълнявах норма, трупах стаж, за старини не мислех толкоз. Ветеринарите – чувала съм ги да си говорят за мен – викат: тая с голямата трътка ни е ударничката. Ако ми кажеха и десет яйца можех да снеса. Така си е. Не се жалех.

После нещата се промениха. На няколко пъти щяха да ме правят на кренвирши, барабар с перушината и ноктите, които си пуснах, за да гоня бълхите под мишниците си. Синдиката на кокошките носачки обедини клюновете си и аз оцелях. Трябваше да се понапрегна още няколко години обаче, за да докажа, че ме бива още за работа. От тогава, поради честите напъвания, са ми останали кървавите отоци в очите. Заради тях ни един петел не ме поглежда. То не че ми и трябва. Пенсионерка съм вече. Мъчно ми е за приятелките, па и за новото поколение. Колко от тях минаха границата с краката напред...

Чета тия дни, че яйцата се вдигали. И това било заради ЕСК (Европейския Свети Курник), които пледират за по-свободни кокошки. Та видите ли, на унуките им трябва повече пространство, за да се чувстват по свободни и оттам да снасят по-екологични яйци. Абе, гиди капризни дупета, ща не дръпнете прадядо ми за шалварите? Туй все едно на дърта овца да й пуснеш опера, за да й се изправи вълната. Вие какво очаквате – директно като обелите яйцето ангелчета да излизат от там, така ли? Ония ми ти човеци искат да плюскат – само и единствено. Да правят от нашите семена закуски, ордьоври, плънки и да ги клонират с бекон и прочее гадории. Да не мислите, че на бай Мильо от Владиславово му пука свободна кокошка ли му е люпила яйцето, или наркозависима...

Извинете ме за отклонението. Със сигурност редактора ще иска да ми набута езика в човката. Но пък и аз си имам мнение. Колко години съм служила на тази държава. И нито един ден отпуска не съм искала насреща. Знаете ли, че още сънувам двеставатовите крушки в колхоза. И от време на време се събуждам с потна перушина, защото чувам от единия край на пилчарника бригадирката да крещи: „Айде, намествайте дупета. Днес е денят, в който ще преизпълним петилетката.”

Години храним хората по един и същ начин. Който му стиска, да живее като в средновековието и да гледа кокошки в курници. Сега сме двайсет и първи век. Чувате ли. Тия от ЕСК могат, ако искат, директно боядисани яйца за Великден да снасяме. И какво, все ще ги слушаме ли? Да си гледат работата...

От последното многоточия и тия ми думи изминаха два часа, които отдадох за снасяне. Или по-скоро за напъване. Щото колкото и да си мечтая, че мога да снеса, няма да я бъде тая. Но пусто му дупе – по навик си знае своето. Те и овцете пролетно време все за ножица плачат, даже хоспитализираните за курбан – нареждат се ,навеждат се и чакат. Та и аз така – идва един период и започвам да се напъвам. Пък и тия новини за вдигане цената на яйцата ми влияят. То и на вас да ви кажат, че онуй, дето сте го правили за едни пари сега се върши за пет пъти повече – няма ли да ви засърби... дланта?

Онзи ден от съседки чух за златната програма на ЕСК. Вярно, че досега не се изказах с голямо почитания към тях. Но аз съм от ония труженички, които дори с пилешкия си мозък усещат кое е хубаво и кое не става за кълване. Та тая златна програма, специално предназначена за дърти кокошки като мене, осигурява специално кремиране и излагането ни в бутикови магазини. Хе, вие ако си мислите, че всички кокошки умират от естествена смърт – много ви здраве от стария курник... Но аз няколко пъти казах, че на кренвирш няма да стана. Та ми се въртят едни шункови мисли из главата. Едно е да снасяш яйца за четиридесет стотинки дори, друго да си продадеш задника за над десет лева килото. Бил дърт? – че кой знае за това.

Та такива работи от хранително-вкусовата промишленост.