Пощенските служители са затрупани с цели камари писма, малки пакети, пратки с пролетни послания.

Кръстовищата, уличките, спирките и пазарите във Варна са претъпкани с мартеници

Като започнеш от тези за по няколко стотинки и стигнеш до бутиковите украшения. Всички са в трескава кампания за купуване и предлагане. Да се закичиш с мартеница –  това е една от най-старите български традиции.
Освен по пазарите и магазинчетата, мартеници тръгват и в други посоки. От средата на месец февруари, та дори и по-рано, пощенските служители са затрупани с цели камари писма, малки пакети, пратки. Норвегия, САЩ, Канада, Англия, Германия, Испания... съдържанието е едно и също – мартеници. Те прелитат страни, морета и океани, за да отидат при онези наши сънародници, които държат да спазят традицията. И когато пролетта свие гнездо в клоните на дърветата, те също ще закичат своята с пожелание за здраве и добро.
Ако тръгнем по следите на това как се е зародил този обичай у нас ще минем през множество предания, легенди и дори приказки. Има я и традицията стопанката да стане рано на този ден, да запали огън и да премете къщата, както и поверието, че бялото е символ на чистотата, а на червения цвят се приписват магически свойства. И колкото повече се задълбочава човек, толкова по-колоритни и интересни предания ще намери. В крайна сметка всичко се върти около легендата за Аспарух и неговите брат и сестра – Баян и Хуба.
Баян и Хуба били пленени от хазарите. Те успели да се освободят и тръгнали да търсят своя брат Аспарух. Така стигнали до река Дунав. Не знаели как да я прекосят. Взели един сокол и вързали бял конец на крака му, за да може птицата да им покаже брод. В този момент хазарите ги заобиколили и започнали да ги обсипват със стрели. Една от тях пронизала Баян. Кръвта му обагрила конеца в червено. Скоро соколът попаднал в ръцете на Аспарух и по кръвта разбрал, че неговите брат и сестра са на близо. Той се появил с войската си на брега на Дунава. При вида им хазарите се изплашили и избягали, а Баян и Хуба успели да минат реката. Аспарух взел окървавения конец и започнал да го къса и раздава на войниците със заръката: „Нека тази нишка ни свързва и никога да не се къса! Да сме горди, да сме силни, да сме Българи!
Така било сложено началото на Българската държава. Червено-белият конец бил наречен на името на месеца, когато това се случило. От тогава мартеницата е здравата нишка, която свързва българите и им напомня откъде произлизаме.
Дали са кич, произведен в Китай или красива украса на дрехата – това едва ли е от първостепенно значение. Всеки българин иска да се закичи с мартеница и по този начин да събуди надеждата за по-добър живот и здраве. За децата те са радост и повод да чуят още веднъж приказката за баба Марта.    
А навярно в този момент някой във Ванкувър или Лондон отваря плика и намира своя мартеница от близки и приятели, прелетяла хиляди километри. И на първи март обезателно ще се закичи с нея. И ако за другите това е неразпознаваем знак или просто любопитен обичай, то за нас българите означава много. Дори да не знаем подробно легендите. Важното е да усещаме връзката, която имаме помежду си с кръвта си. И да не забравяме кое може да ни донесе единство, вяра и сила.