Състезание за голи охлюви

Без цензура

20-01-2012, 12:35

Автор:

МАРИАН ЖЕЛЕВ

Всичко от Автора

Ако словото е у Бога, то значи всички сме Божествени. И като взехме думите в собствените си ръце стана страшно.

Вече почти не се среща човек, който да не пише, да не изразява мнение, да смита боклука от ежедневието, да го омесва с малко плюнка, дребна печал и още по-евтино самосъжаление, преди да го хвърли някъде в електронното или друго пространство.

От там то се поема от умовете на други с подострени на струг пера и... изведнъж става още по-страшно.

Наблюдавал съм как по време на буря, парче вестник бесува във въздуха; вятър, идващ от всички посоки, го отваря ту на първа, ту на втора, ту на предпоследна страница, където са обикновено голотиите за сеир, па накрая го накъсва на парчета, мята го върху някое голо дърво и хуква да търси нова плячка. Тъй и с темите от ежедневието. А в градината, където уж трябва да съзерцаваме, да си почиваме на седмия ден като Божества, е пълно с раздробени минали събития, за които дори не си спомняме, че са се случвали.

Сега най-лесно е да хванем владиците за брадите и хууубаво да ометем пространството. Не че не се прави и в този момент. Де що има клавиатура на кирилица вече трака като паст на нагладувало се диво животно. Никой не жали расо, църква, вяра, религия. Няма да се учудя, ако някой утре влезе с чук в църквата и започне да си кърти камък за оградата на вилата. Не защитавам мъжете в черно... Всъщност дори не искам да се оправдавам. Жалко е само, че ние – слагам и себе си в общата драскаща маса – изобщо нямаме идея какво иде след нас. Потоп! – вие го казахте.

До онзи ден се вълнувахме от това дали е честно спрямо природата да признаем сурогатното майчинство. А спомняте ли си как Рашидов се оправдаваше за думи срещу хора с фабричен дефект в резбата преди дванадесет години... Една тема и изведнъж ти се струва, че си влязъл в пренаселен приют за неваксинирани улични кучета. Всичко живо се звери от своята клетка. Пъхаш му пръчка между решетките и то я прави на трески. А ако изкарате поединично тези мъстии и ги питате: С какво вие сте полезни? – повечето от тях ще заскимтят, преди да се задавят от навряната в чатала та чак до гърлото опашка.

Хубаво ли ще ни е без църква? Кой ще застане начело като духовен водач? Какво следва след признаването на сурогатното майчинство, евтаназията – разрешение за многодетни еднополови бракове и власт на хората, не на Бога, за пребиваване на земята? А какво ще кажете за царевица с вкус на пържола – трябва ли на етикети за вино да пише вече: върви с кочан царевица и червено цвекло с вкус на сьомга?
В това съревнование кой кого ще надприказва и кой по-умело ще изтипоса виновните сякаш няма никаква полза. Ние нито си стъпваме на краката, нито нещо се оправя. Просто сме в очакване на следващия грандиозен скандал, който ни влияе почти като разтъркване на наркотик по венците. А като се обърнем виждаме единствено руини и пътечка от слуз, която върви на зиг-заг. Опиянението ни стига дотам, че рушим собствената си представа за стойност и ценности.Това става благодарение на омразата, която след дълъг престой във фитнеса е направила такива мускули, че с охота си изтръгваме корена от таз българска земя и тръгваме да си търсим късмета другаде.

Понякога ми се иска да не сме чак толкова Божествени. А да бъдем просто човеци. Даже човеченца. И наново да се запознаем с едно позабравено наше качество – смирението. Не превеждайте последната дума като примирение, а като търсене. Истината няма да я намерим в спора, защото отдавна глаголът „споря” се е превърнал в термин от бокса. Агресията стана синоним на адреналина и много хора се виждат като спасители с юмруци. Лесно е да последваш човек, който крещи под влияние на зверски киселини в стомаха: „Мразя педерасите, лесбийките и циганите”. В същото време от другата ти страна се вие протяжен вой на защитниците правата на дискриминираните, тъпканите и унижаваните: „Живеем в изостанало, недемократично общество”. Естествено е в такъв момент повечето българи да се питат кое, в крайна сметка, е нормално? И дали нормално означава полезно? И не на последно място: Как точно да възпитаваме децата си? Защото абсолютно никой не знае утре какви ценности ще са „модерни” и какъв език трябва да владееш, за да се интегрираш в обществото, ближейки нечии подметки.

Обаче ние нямаме време за разсъждения. Ежедневието така ни е притиснало, че сме се разделили с онази малка тиха стаичка, в която би трябвало да се отдаваме на мечти, размисъл и молитва (Мат. 6:6). В крайна сметка сме като охлюви без черупка. И по-лошо – принудени сме да живеем в една и съща слуз. И, да, като се обърнем, не можем да разберем кой откъде е минал и какви следи е оставил.  

„Голите охлюви се хранят през нощта, а през деня се крият под листата и буците почва. Ярката дневна светлина влияе отрицателно на тяхното развитие и хранене, затова те се събират на влажни участъци почва и др. места.”

Нямам какво повече да кажа.

Всъщност имам. Току-що прочетох написаното и никъде не видях надежда. Честно, винаги съм вярвал, че думите са създадени именно заради нея, надеждата. Че общувайки, използвайки словото, ние няма да живеем в затворен, изолиран свят, в който не ще бъдем в състояние да изразяваме любов и обич. Кой, питам се, превърна думите в оръжие? И защо? Та откакто започнахме да ги използваме по този начин, всичко е с главата надолу. Заради казани думи се съдим, мразим се, обричаме се на самота. А може да е иначе. Ако можеше сега, точно в този момент, да се появи Господ и да направи така, че да изтръгне злото от думите и тогава словото да изразява само любов, нежност и милост, то светът ще изглежда по съвсем друг начин.

Всъщност това не е кой знае каква утопия при положение, че Бог е част от нас. Всичко е въпрос на вяра. Затова, дайте следващия лист и да започнем начисто. С Надежда.