„Ала къде остава вярата? Къде остава упованието и верността? Абсолютното доверие? Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство. Тя идва от сърцето и душата. Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя Бог, то той превръща духовното в плътско, приравнява светостта с обикновената логика.”

„Ала къде остава вярата? Къде остава упованието и верността? Абсолютното доверие? Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство. Тя идва от сърцето и душата. Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя Бог, то той превръща духовното в плътско, приравнява светостта с обикновената логика.”
 
С този цитат ми се иска да започне и моето мнение по една интересна тема - тази за вярата. И веднага след това искам да поясня: по темата за личната вяра няма правилно и грешно мнение. Всеки човек има свои убеждения, възгледи и логика, но трябва да уважава чуждото право на избор.
 
Аз съм вярващ човек. Православен християнин. И след тези думи идва трудната част: да разгранича строго академичното мнение и знание от личните емоции. Повярвайте ми, това е доста трудно за хора, които изучават различни религии и религиозни общества(а аз съм един от тях). Може би някой следващ ден ще седна и ще напиша нещо за религиите като такива от една гледна точка без емоции – следствие на академични възприятия. Днес, обаче, ще се придържам към личните си убеждения. След това дълго „Въведение” се надявам да не съм Ви загубил като читатели.
 
Като малък живеех в уютно и прекрасно апартаментче в центъра на Варна. Всичко беше типично за онези времена. Мебелите, сервизите, радиото. Имахме си и малка кухня. Единственият ми спомен в тази част от апартамента беше, че сядах на колене върху малкото легло в ъгъла, свивах ръцете си във форма „холивудска молитва”, затварях очи и се молех. Кой знае на кого и за какво съм го правил. В момента го помня само като едно чаровно чувство – това което всеки един от нас изпитва, когато си спомни за близкото или далечно минало. Обзема ме едно приятно чувство на безтегловност . Сякаш съм пътувал през времето и съм стигнал до неочаквана дестинация. Чувството е подобно на онази песен, която хората наричат „атмосферична”. Песента, която Ви кара да настръхнете в един момент и да затаите дъх.

Такава е и моята вяра. Тя е черно-бяла и безтегловна. Моето възприятие за Православието е нещо подобно. Когато влезете в храм, не се ли чувствате сякаш сте се върнали хиляди години назад? Поне при мен е така. Всъщност божиите места са много древни. Повечето днешни църкви и джамии са построени на местата на предишните езически храмове. Това е факт, който не си измислям. Причината е следната – когато дойде завоевател или местните си променят вярата на тях не им се иска да променят мястото, където осъществяват връзка с Бога. За това и просто променят видната част от святата земя, но не прекъсват функцията й. Знаейки това, може ли да си представите до колко древни свещени места можете да се докоснете? Не е ли уникално? Еднозначен отговор никога няма да получа. Тази древност обаче не е факт единствено за храмовете, а и за самото Православие. Това е едно от теченията в Християнството, което не е изживяло голяма трансформация през вековете. Аз не съм човекът, който може да каже дали това е за добро или за зло.  Не искам и да натрапвам собственото си мнение, но предвид факта, че вече сте стигнали до тази част от текста, то най-вероятно Ви е интересно. На мен дори ми е странно, че се опитвам да опиша вярата си. В основата си това е толкова неправилно...
 
Каква всъщност е тази вяра, която споменавам толкова често? Сигурен съм, че сте чували думите: „Господ гледа и дава всекиму заслуженото.” Аз ги слушам цял живот от моята майка, но перефразирани: „Има сила, която се грижи за баланса на този свят.” Това е и основата на моята лична вяра. Господ е онзи катализатор в нашия живот, който ни кара да бъдем по-добри. Хората, които мислят като мен не отричат науката или модерното общество. За нас религията може да живее съвместно с модерното съзнание. Няма значение дали сме будисти, индуси, православни християни, евреи или протестанти. Ние всички сме част от XXI век, но искаме да получим защита от неправдите, които ни заобикалят. Наскоро слушах Влади Въргала в едно интервю, в което той каза, че в портмонето си държи надпис: „Помни, че не винаги ще бъде така.” Тази мисъл автоматично се превърна във фактор в моя живот. Тя важи и за добрите и за не толкова добрите моменти, които ни съпътстват. Когато си на върха на щастието и си успял, важно е да знаеш, че не винаги ще бъде така (за това не е добре и да летиш в облаците). И обратното – когато се чувстваш психически или физически изтощен, отново трябва да знаеш, че не винаги ще бъде така. Светът често се преобръща. След тази фраза, обаче, идва и идеята за възмездието, която според мен е обвързана с идеята, че всичко е временно (каквито сме и самите ние). Господ осъществява възмездието. Тук искам да направя и една вметка – това действие не е задължително да бъде агресивно и унищожително. Да искаш възмездие не значи „да искаш скалпа на враговете си”. Значението му е по-скоро търсещо онази човешка правда, която много от нас са забравили. Казано на простичък език – ако някой те прецака много кофти, да знаеш, че рано или късно балансът на силите ще настъпи и този човек ще осъзнае, че не е бил прав. Цял живот вярвам в това и никога не съм бил подвеждан. Разбира се, всеки един от Вас осъзнава, че това не са чисто религиозни канонически възприятия. Но какво е религията? Не е ли тя точно съвкупност от човешки закони за поведение, които налагат доброто като принцип?

Тук някой ще добави, че религията има и друга насока – управленческа и ще бъде напълно прав. Много често на това се гледа с лошо око, но аз съм длъжен да поясня, че управлението е фактор във всички общества от всеки исторически период. Трябва да разграничим и папоцезаризма и цезаропапизма. Тук идва и основната разлика между Католицизма и Православието. При първите има папоцезаризъм – т.е. папата стои над светския владетел. Главата на църковната институция дълго време има реално участие в светската политика наред с духовните дела. Във втория случай наблюдаваме цезаропапизъм – където светският владетел се води наместник на Бога на земята. Църквата има вторична управленска роля и не се намесва толкова осезаемо(колкото в католицизма) в светските дела. Тези два принципа осъществяват съвсем различно развитие в исторически аспект на народите, които вървят по начертания от тях път. Но трябва да приемем, че и в двата случая имаме институции. Те не са плод на чистата вяра, а на социалната структура в обществото. Два коренно различни фактора. Някои друг път, както вече обещах по-рано, ще седна и ще пиша по тези историко-политически теми за религията.
 
Оставяйки политиката във вярата и вярата в политиката искам, да разкажа и за още един важен аспект на моето лично възприятие – духовността. Какво значи един човек да бъде „духовен”? Това са хората, в чиито очи се чете наличието на мъдрост. Придобита с четене на множество книги, изживяване на личен катарзис или просто наличие на богат житейски опит. Тези очи се познават. Това чувство също го познавате. Лично аз съм имал допир с  много вярващи хора, в чиито очи  виждам тази духовност. Простотата на истинската вяра се осъзнава и вижда. Тя често прелива в едно видимо и доловимо спокойствие. Познато Ви е, нали? Онова спокойствие, което Ви кара да се чувствате в хармония с околния свят. Това за мен е „Бог”. Съвкупността от ситуации, думи, действия, мириси, докосвания, шумове и чувства. За това усещане няма доказателства. То е въпрос на лично възприятие. Всичко това не са рационални аргументи, а чисто човешки думи (добре осъзнавам това), но не е ли това важното? В крайна сметка се учим на добрина и разбиране към другите, а не се раждаме с това умение. По мое мнение вярата в чистата й форма възпитава това у хората.

И за да не бъда напълно емоционален и голословен, ще дам примери: в Християнството извънбрачните деца се наричат „децата на Христос” . Целта е да се премахне унижението от тях и това, че са белязани за цял живот от липсата на легитимен баща. В Исляма нещата стоят по идентичен начин – хората с увреждания, извънбрачните деца и сираците са децата на Мухамед. Това не значи, че хората трябва задължително да бъдат вярващи, за да са добри. Много от моите приятели, които се определят като атеисти, невярващи и т.н. са изключително човечни хора. Аз по никакъв начин не искам да им натрапвам моята идея за Бог. Защото вярата е нещо лично. И аз продължавам да се чувствам абсурдно, пишейки за нея. И въпреки това се надявам да осъзнаем, че в днешното общество, в което сме заобиколени всекидневно от кризи, конфликти, консумеризъм и какво ли още не е хубаво човек да запази една вътрешна духовност, която аз лично запазих чрез вярата си в по-добрите дни. Дали сме атеисти, християни или мюсюлмани няма значение. Важно е да отправим поглед към нематериалното в нашия живот.

Благодаря Ви за това, че избрахте да споделите мислите ми за вярата. Благодаря Ви и за толерантността, с която ще се отнесете към моите възприятия по тази тема...

...Но аз знам, че на този свят има сила, която помага на добрите хора да продължават да бъдат добри. Знам, че има сила, която осмисля моята идея за понятието „ЧОВЕЦИ”, а не просто тълпа от хора. Знам, че има сила, която ми дава душевното спокойствие, от което имам нужда. Знам, че думата „Бог” звучи различно на всеки един език на този свят, но навсякъде значи едно и също – силата, която ни подкрепя в тежките моменти и ни дава кураж да се справяме с трудностите. Това е духовна сила. Тя не е плътска, за нея няма доказателства. На мен не са ми нужни такива. „Бог” е пътуването към себе си, което всеки човек трябва да измине, за да осъзнае каква е неговата функция на този свят.