Черен влак се композира

Без цензура

24-11-2011, 16:15

Автор:

МАРИАН ЖЕЛЕВ

Всичко от Автора

Стачка. На който му е весело, да излезе на перона и да изпее една песен. Наливно червено вино в този студ все ще се намери. На който му се плаче, да стои вкъщи и да слуша новини.

Това, че железниците си купиха билет за вторични суровини, е добре. Ще съкратят персонала, ще махнат вагони, ще продадат релсите на японците да правят коли – още по-добре. А ние няма да има къде да почетем книга, да срещнем приказлив пенсионер или хвърлим по един белот с компания. И това ли е добре?

„Черен влак се композира, Ленче ле, от Бургас за София...” и в осем и десет на гарата в Пловдив спря.

Стачка. На който му е весело, да излезе на перона и да изпее една песен. Наливно червено вино в този студ все ще се намери. На който му се плаче, да стои вкъщи и да слуша новини.

Това, че железниците си купиха билет за вторични суровини, е добре. Ще съкратят персонала, ще махнат вагони, ще продадат релсите на японците да правят коли – още по-добре. А ние няма да има къде да почетем книга, да срещнем приказлив пенсионер или хвърлим по един белот с компания. И това ли е добре?

Но на мен най-ми е тъжно, Ленче ле, за вагон-ресторантите...

Много неща от нашия живот ще си отидат. Разбирам на тяхно място да дойде нещо друго, дори да разбута общественото мнение с груби лакти. А то – нищо. Просто гарите ще опустеят, по релсите ще поникне трева и вече няма да има кой да краде нафта от локомотивите. И така, едно по едно, от битието ни ще изчезнат всички символи на нашата бедна, но горда икономика...

Ако продължа да пиша в същия стил, ще се разплача. Честно ти казвам, Ленче. Просто на устата ми е да запея онази протяжна песен, с двадесет и две годишен куплет, в който се говори за едни хора, дето искат да вземат и цървулите на други. Българска работа. В случая всички са виновни. Дори онези, които обвиняват мен, че съм виновен за нещо си. Затова точно в този момент решавам да опъна стрелата, или както там се казваше онзи уред, с който става смяната на коловозите. И тръгвам в друга посока.

Имам едно портмоненце вкъщи. Пълно е не с банкноти, а със стари билети на БДЖ. Пазя си ги. Като стари снимки от едно време. Толкова са много, че почти мога да си купя билет за миналото с тях. Не че тогава влаковете бяха като карети. Не, даже кондукторите имаха по-люлееща се походка, докато стъпваха на земята. Железниците дрънчаха, Искърското дефиле все така засмукваше любопитни лица по прозорците и по коридорите на влаковете все още се пушеше. Държавата ни пак беше бедна, крадеше се като за последно, а политиците, Ленче, тъкмо се учеха как се връзват вратовръзки. Ние се тъпчехме във втора класа и ходехме да гледаме сеир във вагон-ресторанта. Нерядко там ни заварваше крайната гара. На планина ли ще ходим, при гаджето ли, или за пореден път ще си местим багажа в търсене на по-добро място за живеене. Няма значение, влакчето си оставаше нашият транспортьор. Мястото, в което отлежаваха близките ни планове. За по-надалеч не смеехме, а и не искахме да мислим.

Гара Шумен, Стара Загора, Горна Оряховица, Варна и София, че и в Бургас – навсякъде съм поставял световни рекорди по изпращане и посрещане. Слизал съм и съм се качвал, карал съм на сандвичи и вафли „Чайка”. После съм заспивал и съм пропускал гарата си. Никога не съм оставал без приятели във влака. Обща приказка – това е най-хубавото мезе за из път. И си мисля сега, Ленче ле, мога ли с нещо да помогна на синдикатите, на работещите, та дори и на големите шефове в БДЖ, които смееха да си купуват скъпи служебни коли, докато на мен подаряваха романтични вечери на едножична крушка в купето? Бих могъл, но мен никой не ме пита. По-скоро ще ме изкарат сантиментален дърдорко или в най-добрия случай лицемерно ще ме определят като „лоялен клиент на БДЖ”. Каква полза?

Аз съм упорит човек и ще продължа в същия тон. Защото знам, че това, което се върши в момента, е един до болка втръснал сериал. Ще стачкуват, ще спорят, ще се дърпат за косите, а железницата ще затъва – дори под натиска на собствената си тежест. Разбираш ли защо, Ленче, потъвам и аз толкова надълбоко в спомените си? Иска ми се да изкарам нещо ценно от там; да спася не само БДЖ-то, но и целия ни народ, който забрави да говори за любов и разбирателство. Идва ми, ей така, да тръгна пеш по релсите като поне от части си представя, че съм избрал правилната посока на разсъждение. Не искам да се давя с гъргорещ глас в миналото си. По-скоро искам да си представя, че и утре ще мога да седна в едно купе с приятелите си, а те няма да са се запътили с еднопосочен билет в глух коловоз. Рано или късно това ще стане. Бедни, боси и голи, без икономика, без перспективи, ще се съберем край едно, може би последно шише ракия и единственият въпрос, който ще си задаваме и след полунощ, ще е: „Ти мене уважаваш ли ме?”

Уважавам синдикатите, и работниците, и онези, които не успяха да вдигнат БДЖ на крака, но си вдигнаха заплатите, палатите и хеликоптерите. Защото, Ленче, ако и любовта си загубя, време е да ми пратиш черния влак на композицията. И да ни товарят всичките към гробището, в траурен марш. А на гроба ни, както се пееше в песничката, Ленче ле, ще пише: „Тук почива любовта!”