Някакви хора все още ни заливат лавинообразно с помия, съдържаща думите „комунисти, Русия, САЩ, ЕС, демокрация и пр.” , но никой още не е осмислил близкото и далечното минало. Ползваме прекалено много думи с пейоративно значение.

Знаете ли с какво са се хранели боговете от гръцката митология?

На техните пирове основно присъствие в менюто е имала амброзията. Тя се е превърнала в символ на божественото и перфектното. Малко хора, обаче, познават описанието на Омир, в което се казва, че гълъби от далечния Запад донасят амброзията.

Напомня ли ви нещо? Например, всичко, което се върти в медийното пространство? Всяка втора новина включва следното изречение: „От Запад идва нова тенденция...” Всичко, което идва от въпросните географски ширини, които са придобили и голямо символично значение за българския народ, е залегнало дълбоко в различни и разнородни сфери от нашия живот. От икономика до кино и мода. Всичко, винаги, навсякъде е пропито с нашата любима западна амброзия, която доста наподобява старата ни приятелка – амброзията от Изтока (от преди 20 години). А ние като добри ученици усвояваме културно всички трохи, които ни се пускат.

Разбира се, в това няма нищо лошо, стига нещата, които усвояваме, да са полезни, прогресивни и положителни за обществото. Но не винаги е така. Дори ще цитирам един бивш заместник-директор на ЦРУ, който в София през 1994 изрича следните думи: „Не бива да приемате безкритично идеите и хората, идващи от Запад. Спасението е у вас самите. Като приятел на България искам да кажа, че обществото трябва да стигне до компромис, да се оттърси от злобата, завистта... Престанете да се оправдавате с петстотинте години робство.”

Името му е Ричард Столц и той познава добре България. В рамките на 2-3 реда казва повече, отколкото политиците на прехода са успели да кажат за 20 години. Въпросът е, че тези думи остават глас в пустиня и никой не си взема бележка. Така след известно време „демокрация” нашата държава се оказа една територия, в която всеки си се самоуправлява. Държавният империум спря да съществува и това беше абсолютно целенасочено. Получи се разделение между народ и държава. Сякаш са на лице две различни структури – едната е институционална, а другата е гражданска. Двете нямат нищо общо от гледна точка на интересите, за които се борят. И малко по малко институционалната побеждава гражданската (доказателство, че демокрацията не се оказа победителка в България).

Също така всяка следващата власт прави абсурдни чистки, които целят само и единствено нейното окопаване във властта и внедряването на собствени кадри.

Естествено, това нарушава главното правило на прогреса – Приемствеността. Винаги съм вярвал, че ако един човек е специалист и години наред си е вършел работата, както трябва, то фактът, че има смяна на властта не трябва да води до неговото освобождаване. Но тук - в нашата далавераджийска демокрацийка, това няма как да се получи. Оказва се, че личните качества на човек нямат никакво значение. Значение има цветът на „визитката” ти. И как, чудя се аз, някога нещо ще се промени към по-добро, когато държавата ни се ръководи от принципите на различните цветове?

Това ми се струва безкрайно абсурдно.

Като цяло в момента си живеем много интересно в държава, изпълнена с въпросителни.

Някакви хора все още ни заливат лавинообразно с помия, съдържаща думите „комунисти, Русия, САЩ, ЕС, демокрация и пр.” , но никой още не е осмислил близкото и далечното минало. Ползваме прекалено много думи с пейоративно значение. А народ, който залага на завистта и злобата няма как да бъде щастлив. Все още чувам разни хора, които си говорят, че робството ни е виновно (а дори не знаят, че българите са били със статут на свободни граждани на Османската Империя). Явно учебниците по история не са се постарали да ги научат на истината. Също така чувам и хора, които само плюят по социалистическа България като казват, че всичко лошо идва от тези времена. Това, обаче, не е обективна оценка. Да кажеш, че дадено време е виновно за „всичко”, е смешно. Когато се дават подобни „оценки”, трябва да се вземе предвид и фактът, че и по това време е имало много хора, които са се борели за България. Не царска, социалистическа или демократична България, а просто България. Тези хора ги е имало в рамките на всеки един режим и обременяването им с недообмислено негативно отношение граничи с простотия.

Като цяло миналото има голямо значение, което трябва да бъде анализирано и оценено. И естествено трябва да служи за избягване на нови грешки. В България, обаче, сме приели една по-успешна(явно) тактика, която включва емоционално бягство и страх от всичко, което се е случило и ние не познаваме добре, а само сме чували, че е лошо. Но какво значи „лошо” всъщност? Дали царска България щеше да е „лоша”, ако беше част от спечелилите Втората Световна Война? И дали социалистическа България щеше да е „лоша”, ако беше на страната на победителите по време на Студената Война? Разбира се, че не. Всички знаем, че победителите пишат историята, а ние винаги сме на страната на загубилите. Но вместо да се спрем и да видим допуснатите грешки, ние се озлобяваме, не си извличаме поуки и продължаваме по инерция към „девета глуха”. За това и подозирам, че ще продължим да бъдем на страната на губещите, лутайки се в лабиринтите на злобата, която сами създаваме. Малко е тъжно, защото голяма част от хората с потенциал, осъзнаващи това, просто си тръгват от България и отиват на място, където хората са спокойни и добронамерени. Няма ги пошлите съседски интриги и борбата с държавните служители. В крайна сметка не се научихме, че ако сами не си оправим кочината никой друг няма да ни я оправи. Европа иска България да се развива. Но когато тук възприемаме неправилно повечето информация, сигнали и възможности, идващи от там, аз се питам как да стане това? Цялата ситуация ми напомня заглавието на един сериал: „Развитие в застой”.

Разбира се, че шансове за оправия има. Но как да обясниш на 19 годишния пич, който току-що е взел книжка, че е длъжен да направи път на човека, пресичащ пешеходната пътека? Как да обясниш на наконтената леличка, която е седнала в Costa и си пие кафето, гледайки надменно към минувачите по улицата, че Costa в Англия е едно от най-евтините кафенета и не отговаря на висок стандарт и че тази ѝ изкуствена гордост буди по-скоро смях, отколкото респект. Единственото решение е самите хора да се поинтересуват дали всичко, което вършат е правилно. Дали, всъщност, самочувствието им не е въздух под налягане? Дали парите купуват класа и стил? Дали възприемането на всичко, което идва от чужбина е рационално? Защото промените идват от хората. Ако 90% от народа е добронамерен, той ще повлияе и на тези 10%, които не са. Не е ли време да спрем да търсим поводи да се заяждаме едни с други за стотинки и трошички, които реално не могат да променят живота ни? 20 години регрес не стигат ли, за да спрем да мразим и да започнем да се усмихваме по улицата?

Аз все пак вярвам, че рано или късно българите ще открият човешкото в себе си. То не е загубено, просто е добре прикрито от всекидневната борба за оцеляване. Когато си спомним какво значи да бъдеш „ЧОВЕК” ще спрем да имаме нужда от животоспасяващите дози амброзия от Запад. Така ще успеем сами да почистим държавата, наречена „България” от цялата жлъч, с която сме я заляли. В този ден ще погледнем обективно към миналото и ще анализираме възможното бъдеще без емоции. И тогава ще се научим да бъдем щастливи и да се борим за неща, които надвишават дневната доза морфин.