Усещане за октопод

Без цензура

17-04-2010, 13:22

Автор:

ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Всичко от Автора

Динамични дни преживява България напоследък. Нямаме никакво право да се оплакваме, че скучаем.

Когато не ни прожектират полицейски акции, изнасят заседанията на Общинските съвети пред съдилищата и там на открито дават пресконференции. Ако някой спретне антикризисни мерки, другите лайват в хор, че това не е точно, което ни трябва, и убиват набраната инерция. Ако долният ешелон по министерствата отиде на работа свеж и в добро настроение, веднага му стъжняват деня с покана за разговор при министър-председателя и за обяснения как, без да има реално финансово покритие, във ведомството му се появяват необезпечени договори за стотици милиони лева.

В свободните празни от емоции мигове хората се трупат по опашки за нов международен паспорт или организират облози на тема: „Кой ще бие в дълбоката философска разпра: онези, дето хващат престъпниците, или онези, които ги пускат”. За да няма недоразумения кой ще спечели облога, министърът на вътрешните работи на моменти затвърждава прецизните наблюдения на любознателната аудитория с коментарите си, че понякога добрата работа на МВР и Прокуратурата се обезсмисля заради определени съдии и подкрепя оценките си с критиките на Европейската комисия към съдебната система и с негативните обществени нагласи.

А усещането за октопод витае във въздуха: напрегнато, неопределено, натрапчиво и непобедимо. Усещане за нагли, недостижими, неприятни, невъзможни и всякакви подобни... Усещане, че нищо не е наред и че животинското царство, което обитаваме, е пълно с безобразна фауна, която диша във врата ни, източва държавата, осакатява системата и съсипва живота ни. Впрочем същата тази фауна си функционира от избухването на демокрацията насам. Мен, ако питат, и усещането е едно и също от тогава до днес. Просто преди си говорехме за това под сурдинка, а сега ни го повтарят по трийсетина пъти на ден като при психосеанс... Вероятно с надеждата най-сетне да проумеем.

Е, при такива обстоятелства е повече от ясно, че няма как да скучаем. Всъщност, по-информираните и далновидни още през 1989-та година са знаели, че пътят ще бъде именно такъв: кален, прашен, неравен, неясен. И над него ще се разстила мъгла с „усещане за октопод” /или за каквото и да е там.../ Впрочем, пунтът не е в определението, а в усещането, защото думата „октопод” с еднакъв успех може да бъде заменена с всякакви други кодови наименования... въпрос на въображение. Но гадното усещане, че единственият наш живот се изхабява в нездравословна и безнадеждна среда, няма как да бъде изличено.

В резултат на това сутрин изключваме политическите психосеанси по телевизиите и излизаме навън – в психиатрията. Там всички бързат неизвестно за къде. Шофьори натискат клаксони, забравят мигачи, управляват колите си като на рали, отнемат предимство... изобщо правят всичко възможно да покажат две неща: простотия и комплекси. Естественият проблем на българина: няма къде точно да се представи като силен и можещ и единственият му начин да управлява света е да седне в колата и да „ги разбие”. Не си прави труда да изчисли дали след всички нерви и безобразия, които сам причинява на себе си и на другите на пътя, е стигнал до крайната точка с една или с две минути по-бързо. А след като не го е изчислил, логично е и да няма отговор на въпроса: „Струвало ли си е?”

После се мята по някакви опашки: да речем пред регистратурите на поликлиники, или за оформяне на документи по администрациите и започва да се блъска и да се прережда. Кой знае... Сигурно това е начин пак да спечели време. Минута, две. Интересно какво ли ще ги направи после? И дали това, че е бил нахален и неучтив ще подобри или украси живота му? Скоро на някаква автогара, където нямаше повече от трима души наблюдавах как един човек дълго се колебае каква закуска да си купи, а продавачът го подканя: „Хайде, по-бързо казвайте какво ще искате!”

По-бързо ли? Че за къде да бърза? И защо? В случая нямаше отговор. Освен единственият възможен за всичко, което ни се случва: че живеем в изкуствен стрес просто, защото социализмът ни е научил така. С навика, че човекът няма защо да бъде уважаван. Той може да бъде хокан, обиждан, виновен, стресиран, задължително ограничаван и толкова. С идеята, че трябва да се сравняваме с другия и сравнението задължително да е в наша полза. Да надничаме в чуждите чинии и, ако в тях има нещо по-скъпо и калорично, черна завист да предизвика ответна реакция. Да се задушаваме в комплекси: и грозните жилищни, и още по-грозните вътрешни. А над всичко това мъгляво и тежко да се разстила усещането за октопод. Онзи – страшният от тоталитарно време. Защото именно той протяга бодри и хищни пипала през всичките отминали години на демокрация до днес. Времето, през което стари другари с ново положение в обществото плетяха същите мрежи от връзки, пари, влияние и престъпления, каквито имаха и преди демокрацията. Това е истината. Ако се е случило нещо. То е смяна на поколенията. Не на същността.

Ако запитате всеки действително опитен, компетентен и интелигентен лекар за лечението по принцип, той ще ви отговори, че не можеш да изследваш и лекуваш всеки орган изолирано, защото организмът е комплекс  и всичко в него е свързано. Лекувайки отделния орган, всъщност лекуват не причините, а следствието. А причината остава и продължава да поражда следващи проблеми, дори по-големи от предишните.

И, казват, усещането за октопод остава. А как бих искала вместо него да имаме усещане за свобода и за възможности!