Не съм от хората, които се прехласват по екзотични дестинации и замечтано изброяват нищо незначещи имена на чуждестранни барове и хотели с идеята, че това звучи ценителско... Но португалският остров на мечтите за мен беше любов от пръв поглед.

Фуншал е петвековната столица на Мадейра, красиво разположена по скалите. Забавно е, че вместо да нарекат този привлекателен град с име, което поне отчасти загатва покоя, красотата и романтиката, която всеки може да открие тук, заселниците го нарекли „копър” /funcho/ - на ароматната подправка, която явно необезпокоявано завладявала баирите. Фуншал е уникален не само с името, но и с разположението и атмосферата си. Сцената на този природен амфитеатър е морето с крайбрежната алея, градската зала, театър „Балтазар Диас”, църквите „Св. Петър”, „Санта Клара”, английският евангелистки храм, градската градина и паркът „Санта Катарина”. От там нагоре белите и оранжеви къщи елегантно се катерят една над друга по баирите до височина 1200 метра и, погледнати от морето, имат вид на гостоприемни посрещачи, примамващи корабите насам – към великолепния бряг.

Ето и днес: три круизни кораба се подреждат на пристанището и поток от любопитни туристи се втурва да вкуси очарованието на Мадейра. Първо им предстои да повървят десетина минути покрай стоянката за яхти, панорамната тераса и великолепния градски парк, докато стигнат до яхтата на „Бийтълс”, кротко сгушена в залива и очакваща поредните гости. След около час – в късния предиобед ценителите на музикалната история, романтиката и ароматната португалска кухня вече са накацали по корпуса и „Бийтълсите” отплават в спокойните води на Атлантика, където, впрочем, вече успяхме да зърнем един кит. /Срещата беше твърде загадъчна, защото мъничка част от туловището се издигна над водата само за секунди, а после изригна фонтанчето, добре познато от илюстрациите на детските книжки. След него забълваха други фонтанчета, които постепенно отдалечиха дирята на кита навътре в  океана. Сякаш ни поздрави, показа, че е тук, а после се скри обратно у дома и остави фантазията ни да продължи  историята по предпочитания от нас начин/.

 

 

Но да се върнем към яхтата на „Бийтълс”! След учуденото цъкане на туристите, че любимата група е навсякъде, започва крайбрежната алея със склуптурите и каменните пейки, стилно подредени по настилката като колосани салфетки. Малко по-нататък: от площад „Независимост” тръгват улиците „ De Janeiro”, „ De Outubro”, „ Visconde Anadia” и „Brigadeiro Oudinot”, а наблизо се намира заветният лифт към върха и към Ботаническата градина.   

До известната тропическа градина „Monte Palace” може да се стигне и с такси, или с автобуси с номера 20, 21, 22 и 48, но лифтът е допълнителното приказно преживяване, без което историята, наречена „Мадейра” определено не би била тъй колоритна. Оцветен в пролетно зелено, пунктът на лифта се вижда от далеч /дори от кораба/ и просто няма как да го подминеш. На двупосочния билет пише 14, 25 евро, но с таксата за вход за Ботаническата градина цената е 25 евро на човек. Кабинките са сини, нови и чистички, всяка от тях за по шестима души. Плавното изкачване към върха е една невероятна панорамна екскурзия, която открива пред погледа и най-закътаните местенца от португалската перла на Атлантика.

 

 

Долу остава спокойното синьо на океана с корабите, яхтите, катамараните, а наоколо се отварят живописните гледки на белия град: скалите, покрити с гъста залена растителност, банановите горички, тесните улички между сградите и красивите дворчета, изпъстрени с палми и всевъзможни цветя. Лифтът се движи нагоре, а гледката става все по-впечатляваща и все повече ми се иска това пътуване да трае дълго, крайната точка на върха да се забави още малко и още малко, докато попивам вълшебната гледка, за да я запечатам в съзнанието си завинаги с всяко палмово листо, всяка керемидка, всяка вълна, всяко движение по улиците на слънчевия остров. В краката ми се разстилат дворчетата на скромни къщички, а след тях – по баирите се изпъчват луксозни вили с басейни и добре поддържани цветни градини. Някъде по средата на изкачването зървам великолепен двор, където стопаните са седнали до басейна да изпият кафето си... и ми се иска да скоча, за да направя компания на тези блажени хора. Не защото не съм виждала кафе, а заради емоцията, ваканцията, слънцето... заради самата идея да поседя няколко минути в подобна наслада.

 

 

После лифтът продължава нагоре. Идват други мигове, други гледки. На две места по баирите все още личи разрухата от отминалите наводнения. Жестоките води са оставили огромни улеи, помитали са дървета, корени, части от постройки, всичко по пътя си. Но когато отместиш поглед от тези незарастнали рани, красотата отново те грабва със съвършената хармония между създаденото от човека и от природата.

 

 

Неусетно сме стигнали до „Monte Palace”. Слизаме от кабинката на лифта и си мислим, че е време да отдъхнем от красотата, но още с първата крачка навън ни грабва друг вид очарование. Влизаме в тропическата градина „Monte Palace”: светът на природата, спокойствието и цветята.