Непосилната задача да убедя не особено прилежен тийнейджър да научи наизуст „На прощаване” („Да не съм луд? Това са 195 реда...”) ме сполетя някъде в началото на октомври. Да си кажа честно и аз бях склонна да повярвам, че съм изгубила битката още преди първата атака, но въпреки това извадих аварийния арсенал за убеждаване. Защото в неговия седми едикой си клас, на елитното едикое си училище, бяха взели кажи-речи единодушно решение: Няма да го учим. Една двойка – какво толкова, ще я оправим, ама чак такъв зор, не, не е за нас. Добре дресирана от баткото, отдавна съм спряла да се тръшкам за оценки, среден успех и балове. Но нещо ме бутна към тази монолитна стена на отрицание. Бяха си направили труда да преброят редовете, да сметнат с колко и какви оценки ще преборят двойката, вместо за същото време да научат поне първите 4 стиха?

С 12-годишния страдалец започнахме на майтап – в колата на път за училище подхвърлих: Ако преди да стигнем запомниш първите 10 реда от „На прощаване”, брат ти ще си вземе изпита днес. Макар и във вечна война с батко си младежът не рискува да е виновен за неговия неуспех и вяло подхвана „Не плачи, майко, не тъжи...”, което аз му суфлирах по спомени отпреди 30-ина години. Така почти на шега научи даже 12 реда – за по-сигурно. Реши дори, че в колата се помни лесно и интересно, и само лошото време ни попречи да посветим на Ботев съботна разходка до Созопол. Вместо това продължихме у дома през уикенда, но някъде в средата на втората страница се наложи да включим и таткото в убеждаването. Традиционно откъснат от учебния процес на синовете си, той се оказа особено подходяща жертва за бас – ако го науча цялото, ти също ще ми го кажеш от началото до края. Така поставихме макрорамката на нашето семейно литературно изпитание. Наложи се да се справим и с няколко микроинфарктни ситуации: оказа се, че младежът повтаря като папагал думи, за които и идея си няма какво означават: „либе”, „дЮшманин”, „красен”. Наложи ми се да превеждам Ботев от български на... български и междувременно да преглътна, с нужната строгост обаче, безумни реплики от сорта: Какъв е тоя? Какво ме интересува неговата майка? Защо занимава целия свят с братятата си?
Скоро започнах да забелязвам и слаби проблясъци на амбиция (ще го науча, какво пък толкова, да не съм тъп), на интерес (търсих в Google пушка-иглянка, ама не намерих нищо, какво представлява?) и на отчайваща детска пресметливост (знам идеално първата половина, щом влезе госпожата, вдигам ръка да ме изпита пръв и да не казвам втората част, защото не може да ни изпитва всички на цялото, нали?).  Дори успях да го заинтригувам с импровизиран „литературен анализ”, когато строфата „и с оназ тиха усмивка в скръбно ги сърце впиеше” се оказа особено трудна за запомняне. (Виж как само с един на пръв поглед нелогичен епитет – „тиха усмивка” Ботев е описал напълно характера на либето си). Така в шеги и закачки след седмица сложихме точка на литературния маратон и скоро в хор семейно рецитирахме „Ах, мале, майко юнашка, прости ми и веч прощавай...” Дори си позволих да се размечтая как след месец-два ще покорим и „Опълченците на Шипка” и дори тайно започнах да реставрирам останалите в главата ми вазови строфи.
Но скоро чудото свърши и розовата литературна мъгла бе безмилостно разпръсната от най-скучния, бюрократичен, министерски, даскалски или с една дума отблъскващ опит за покоряване на поетичните върхове. Вместо трогателна „декламация”, както казваше баба ми някога, днешните ботеви потомци бяха подложени на писмено препитване по безсмъртните му строфи. Те трябваше да отговорят на въпроси от сорта на „Кой от следните редове не може да бъде продължение на твърдението Изповедта на лирическия герой от стихотворението „На прощаване” е израз на...: а)общочовешки възгледи за смисъла на живота, б) неговия житейски избор, в) типична за възрожденската епоха идеология, г) убежденията и преживяванията на по-будните младежи през Възраждането”... или „Кой от изброените образи най-тясно е обвързан с мотива за приемствеността на борбата: а) на майката, б)на другарите, в)на братята, г)на либето”..... и любимото ми: „С кой от следните редове трябва да се продължи твърдението Изразът „аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен” представя лирическия герой от „НА прощаване” като... а) народен будител, б) безстрашен хайдутин, в)изразител на колективните чувства, г)обикновен българин”.
Освен че мога да споря за правилния отговор на някои от въпросите („в” на последния ?!), както и за странната им и двусмислена формулировка, ми се иска и да изкрещя – „Дами и господа, методисти, литератори и обикновени министерски чиновници! Живеем в 21-и век! Годината е 2009-та, а не 1989!”. През същата тази година на кандидат-студентския изпит по литература в университета получих следната рецензия: Подходящо за темата, но не и за случая чувство за хумор...  Май нещата не са се променили особено в родното образование през последните 20 години. Само децата вече не са същите. Днешните реагират по-истински на лицемерието и скуката.И рядко дават втори шанс.